Димитър Вълчев (политик)
Тази статия е за политика. За композитора вижте Димитър Вълчев.
| Димитър Илиев Вълчев | |
| български политик, юрист и журналист | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Националност |  България |
| Семейство | |
| Съпруга | Хелга Вълчева |
Димитър Илиев Вълчев е български политик, юрист и публицист, член на ръководството на Българския национален фронт.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]До 1944 г.
[редактиране | редактиране на кода]Роден е на 27 април 1899 г. в София в семейството на адвоката и политик Илия Димитров Вълчев и Стилияна Иванова Вълчева (родена Параскевова), ушила Браилския трибагреник[1] за българските опълченци през 1877 г.
Завършва хуманитарна държавна гимназия в София през 1918 г. Следва в Берлин и Грайфсвалд в Германия. Защитава докторска дисертация в Хайделберг през 1924 г.
Завръща се в България и работи като адвокат. Той е държавен секретар в Министерството на търговията, промишлеността и труда от 1931 до 1944 г.
Привърженик е на Националлибералната партия, сътрудничи на нейния вестник „Независимост“. След разпускането на партиите през 1934 г. Вълчев влиза в „Съюз на българските национални легиони“. Издига се в ръководството на организацията и се сближава с нейния водач генерал Христо Луков.
По време на Втората световна война д-р Димитър Вълчев пропагандира каузата на Тристранния пакт в статии като „Севастопол падна“ и „Япония кърти зъбите на американския империализъм“[2] и в контактите си с международни журналисти в качеството си на директор на агенцията „Велтпрессе“ в София.
В емиграция
[редактиране | редактиране на кода]Напуска България през първите дни на септември 1944 г., непосредствено преди навлизането на Червената армия в страната. Емигрира първоначално във Виена, след което са установява в Мюнхен. Д-р Димитър Вълчев е осъден е на смърт от Шести върховен състав на Народния съд в София.[3] От 1950 г. е адвокат към Американската секция на Върховната съюзническа комисия за Германия.
Участва в основаването на Българския национален фронт (БНФ) край Мюнхен през 1948 г. От 1949 г. до 1955 г. е главен редактор[4] на първия печатен орган на БНФ, вестник „Национална България“. Избран е в четиричленното върховно ръководство на БНФ за завеждащ идеологическата работа през 1950 г.[5]
Пише статии в емигрантското списание „Български преглед“.[6] Оглавява Българския клуб в Мюнхен.[7]
Сътрудничи на германски и международни организации, включително на Антиболшевишкия блок на народите.[8]
Той е сред приближените до Симеон Сакскобургготски ръководители на БНФ. Отстоява възгледа, че при навършване на пълнолетие Симеон трябва да положи клетва и да поеме функциите на цар. През 1955 г. пристига в Мадрид, за да участва в избори за представително политическо тяло на монархистите в емиграция.[9] Редактира вестниците „Задгранична България“ и „Един завет“, печатни органи на монархисткото Временно българско представителство в Мадрид.[10]
Д-р Димитър Вълчев умира в Мюнхен на 6 март 1988 г.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Мончев, Павел. Иван и Стиляна Параскевови – създатели на първообраза на българското национално знаме. Посетен на 26 март 2020 г.
- ↑ ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а.е. 168, л. 199. Посетен на 10 септември 2025 г.
- ↑ ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а.е. 168, л. 186 гр. Посетен на 10 септември 2025 г.
- ↑ Василева, Бойка. Българската политическа емиграция след Втората световна война. София, 1999, с. 15
- ↑ Другата България 1944 – 1989. Документи за организациите на българската политическа емиграция 1944 – 1989. / Състав. Е. Стателова, Р. Попов, В. Танкова, Л. Любенова. София, 2000, с. 101
- ↑ Д-р Панайот Стоянов Панайотов. Опис на док. фонд № 870, опис № 1 / Състав. Л. Георгиев. София, 2003, с. 30, 38
- ↑ Държавна сигурност и вражеските емигрантски организации (1945 – 1989). Документален сборник. (Из архивите на ДС, т. 16). София: КРДОПБГДСРСБНА 2014, с. 505. Посетен на 8 април 2020 г.
- ↑ Online-Archivkatalog des Stadtarchivs München NL-WALTS Waltscheff, Dimiter (1899 – 1988), 1933 – 1987 (Bestand). Посетен на 14 април 2020 г.
- ↑ Василева, Бойка. Българската политическа емиграция след Втората световна война. София, 1999, с. 135 – 136
- ↑ Райкин, Спас Т. Български национален фронт. Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век. Том 2, с. 275; Том 7, с. 94
