Европейска винена лоза

Европейска винена лоза

Природозащитен статут

Незастрашен

Класификация

царство: Растения (Plantae) отдел: Васкуларни растения (Tracheophytes) (без ранг): Покритосеменни (Angiosperms) (без ранг): Еудикоти (eudicots) (без ранг): Същински еудикоти (c. eudicots) (без ранг): Суперрозиди (Superrosids) (без ранг): Розиди (rosids) разред: Лозоцветни (Vitales) семейство: Лозови (Vitaceae) род: Лоза (Vitis) подрод: V. subg. Euvitis вид: Европейска винена лоза (V. vinifera)

Научно наименование

Vitis vinifera Linnaeus, 1759

Европейска винена лоза в Общомедия

[ редактиране ]

Европейската винена лоза (Vitis vinifera) е вид покритосеменно растение от семейство Лозови (Vitaceae).

То има два подвида – диворастящият дива (горска) винена лоза (V. v. sylvestris, понякога разглеждан и като самостоятелен вид) и култивираният културна винена лоза (V. v. vinifera). Дивата винена лоза първоначално е разпространена в Средиземноморието и Близкия Изток, а културната винена лоза е земеделска култура, масово отглеждана в субтропичните и умерени области по целия свят. Двата подвида имат значителни анатомични различия, като културната лоза има хермафродитни цветове, а дивата е двудомно растение.

Културната лоза има между 5 и 10 хиляди известни сорта, но само малка част от тях са масово отглеждани. Към 2016 година насажденията по света са с площ около 7,5 милиона хектара. Лозата се отглежда главно за нейните плодове, наричани грозде. То се консумира прясно или изсушено (стафиди), а от сока му чрез ферментация се получава вино и оцет. В много райони за храна се използват и лозовите листа.

Анатомия

Европейската винена лоза е пълзящо растение (лиановидно), което може да достигне до 35 метра на височина. Има мощна коренова система и развита корона от дълги клони. При отглеждането ѝ като земеделска култура височината на стъблото и броят на клоните се контролират чрез ежегодна резитба, при която обикновено се следва определена система – формировка. Листата са длановидно нарязани, а плодовете са зърна, групирани в грозд – те са богати на въглехидрати и се наричат грозде.

Подземни органи

Подземните органи на лозата включват система от корени, която се развива и завършва в горната си част по различен начин при семеначетата (лози, развили се от семка) и при вкоренените лози (лози, развили се от вкореняване на резници от друга лоза). При семеначетата кореновата система завършва с коренова шийка, а при вкоренените лози – с кореново стъбло. И в двата случая кореновата система служи за прикрепване на растението към почвата, като снабдява надземните органи с вода и минерали и съхранява резервни хранителни вещества.

Корените имат два начина на образуване – от зародиша на растението (зародишни) и от вече вкорененото растение (адвентивни). Зародишните корени, които се развиват само при семеначетата, включват главен корен, образуван от покълналото семе, който расте надолу и бързо прониква на около 1 метър в почвата. На известна дълбочина от върха му се образуват странични корени, които растат по-бавно и под наклон.

Адвентивните корени на вкоренените лози се израстват от възлите на резника, който се превръща в подземно кореново стъбло. Според положението си по височината на кореновото стебло, адвентивните корени се разделят на повърхностни, средни и стъпални. При присадените лози корени може да изникнат и от присадника – те се наричат росни. Стъпалните колени, израснали от петата на кореновото стъбло, обикновено се развиват най-силно и играят най-важна роля за растението. За да се засили развитието им, при отглеждането на лозите може периодично да се отстраняват росните и повърхностните корени.

При своя растеж кореновата система се разклонява на всеки 10 – 12 сантиметра от дължината на корените, образувайки гъста мрежа от все по-тънки корени и обхващайки голям обем от почвата. В благоприятни условия кореновата система може да достигне дълбочина 6 метра и диаметър 8 метра, а дори при слаби почви корените на добре развити лози стигат до дълбочина 2 метра и диаметър 4 метра. Растежът на корените не спира и през зимата, а в първите години от живота на лозата кореновата система расте по-бързо от надземните органи.

Отделните крайни корени се разделят на четири участъка:

• зона на връхчето (2 – 5 mm) с твърдо и остро жълто покритие
• зона на нарастване (няколко милиметра), която активно расте и изтласква напред върха на корена
• абсорбираща зона (1 – 2 cm) с белезникав или жълтеникав цвят, удебелена при главните корени и покрита с власинки – през нея се осъществява активното засмукване на вода и минерали от почвата
• проводяща зона, през която преминават абсорбираните вещества

Надземни вегетативни органи

Надземните вегетативни органи на лозата включват надземно стъбло и клони с различна възраст (многодишни, двугодишни и едногодишни), листа, мустаци и пъпки.

Многогодишни и двугодишни органи

Многогодишни и двугодишни органи след резитба

Надземното стъбло е продължение на подземното и при култивираните лози височината му се регулира, като то може да бъде късо (до 40 cm), полувисоко (40 – 100 cm) или високо (над 100 cm), и завършва с глава – удебелена част, от която се отделят първите клони. Култивираните лози обикновено имат оставени един или няколко многогодишните клони – наричани рамена при дължина 15 – 30 cm или кордони при дължина 40 – 90 cm. Заедно със стъблото те служат за скелет на короната на лозата, а в многогодишната им дървесина се складират резервни пластични вещества през периода на зимния покой на растението.

Двугодишните клони, наричани също плодни звена, играят важна роля за формировката на лозите, като при резитбата се скъсяват до определена дължина. Според дължината на изрязване двугодишните клони се наричат чепове (с 1 – 2 очи), стрелки (с 4 – 6 очи) или плодни пръчки (с 8 – 20 очи). Докато стрелките и плодните пръчки се използват за плододаване в рамките на един сезон и при следващата резитба се премахват, чеповете се използват и за поддържане на формировката на лозата през следващата година.

Леторасти

Редуване на разположението на листа и съцветия по дължината на летораста

Едногодишните клони са наричани леторасти (в ранната им възраст също филизи, а след пълното им вдървесиняване – пръчки) и според пъпките, от които се развиват, се разделят на няколко вида:

• Главни леторасти, образувани от главните пъпки на зимните очи – те дават най-много плодове и са предпочитани за оставяне през следващата година като плодни звена
• Заместващи леторасти, образувани от заместващите пъпки на зимните очи – развиват се по-слабо от главните и дават по-малко плодове
• Лакомци (също вълци), образувани от спящи пъпки – те са по-дебели и дълги и не дават плодове, но често се използват при формировката през следващата година
• Странични леторасти (също колтуци), образуват се от летни пъпки върху главните и заместващите леторасти – дават малко плодове (обикновено един грозд, по-малък от обикновените), но могат да се използват като плодни звена през следващата година
• Издънки, изникнали от спящи пъпки на подземното стъбло – не дават плодове

Пръчките са тънки и дълги, като през известно разстояние по дължината им има удебелявания, наричани възли. Междувъзлията при основата и върха на пръчката са по-къси от останалите, освен при лакомците, където те са по-дълги от останалите междувъзлия. Леторастът има неправилна цилиндрична форма с четири обособени страни – гръбна, коремна (срещу гръбната, по-слабо оцветена и най-силно развита, по нея се разполагат зимните очи), вдлъбната и плоска (срещу вдлъбнатата). От възлите израстват листата, като разположението им се редува – в съседни възли те са разположени срещуположно. Обикновено от третия до шестия възел на летораста срещу листата се разполагат съцветия (гроздове), а на останалите възли до върха – мустаци. На един летораст обикновено има 1 до 3 грозда, но понякога могат да достигнат и до 7.

Листа и мустаци

Листата на лозата, както при повечето растения, изпълняват основни функции – фотосинтеза, дишане и транспирация. Те са разположени във възлите на леторастите, като първите 6 до 8 се образуват в зародиш още в пъпките, а останалите се образуват в процеса на растеж на летораста. Листата се състоят от петура и дръжка, която свързва петурата с летораста. През нея преминават ликово-дървесинни снопчета, които се разклоняват в най-често 5 главни нерва, а след това в сложна мрежа обхващаща цялата петура. Петурите могат да имат различна големина и форма, които се изменят по дължината летораста. Формата им може да бъде триделна, петделна, целокрайна и в други варианти, като е един от признаците, използвани за визуално разпознаване на различните сортове.

Мустаците са вегетативни органи, които служат за прикрепване на леторастите към околни предмети. Те израстват от възлите, срещуположно на листата. Могат да имат проста форма – тънък израстък, който се навива в края си – или да бъдат разклонени, а понякога са и съчетани с развили се от основата им съцветия. В редки случаи мустаците могат да се развият и в самостоятелни странични леторасти.

• 
  Целокрайна петура на „Осероа блан“
• 
  Триделна петура на „Каберне совиньон“
• 
  Петделна петура на „Каберне Фран“
• 
  Рисунка на листа и мустаци на лоза

Пъпки и очи

Зимни очи преди началото на развитие на пъпките

Пъпките представляват зародиш на летораст, включващ зачатъци на неговите листа и съцветия, който може да се развие през някои от следващите вегетационни сезони. Повечето пъпки на лозите се образуват в групи от по няколко пъпки в обща обвивка, наричани очи. Главна роля за развитието на лозата имат зимните очи, които се образуват върху възлите в основата на страничните леторасти и включват от 3 до 6 отделни пъпки. Пъпката, разположена в средата, е най-добре развита и се нарича главна (централна), а останалите – странични (резервни). При нормални условия на следващата пролет в летораст се развива главната пъпка, но ако тя е повредена я замества най-добре развитата от резервните пъпки. В редки случаи от едно око могат да се развият едновременно два летораста.

Освен пъпките на зимните очи, лозите образуват още няколко вида пъпки:

• Летните пъпки се образуват в основата на новите листа и още през същия сезон се развиват в странични леторасти
• Черните очи, разположени в основата не летораста, са подобни на зимните, но обикновено имат само по две пъпки, а развилите се от тях леторасти най-често са безплодни
• Ъгловите пъпки са групи от много малки пъпки, разположени в пръстен около основата на летораст в близост до по-стара дървесина; те се развиват при къси резитби или критични условия, като развилите се от тях леторасти са безплодни
• Спящите пъпки са разположени по многогодишните органи, силно устойчиви са и се развиват само при неблагоприятни условия в безплодни леторасти (лакомци)

Надземни генеративни органи

Генеративните органи на лозата са съцветия, включващи отделни цветове, които се развиват в гроздове – групи от плодове, наричани зърна и съдържащи обикновено по няколко семена.

Цветове

Съцветията (ресите) на лозата се образуват на първите осем възела на леторастите, срещуположно на съответните листа, като броят им обикновено е от 1 до 4 на летораст. Образувани в зародиш още в пъпките от предходната година, те се появяват като малки подутини, когато леторастът порастне на дължина до 15 – 20 cm. С растежа си те постепенно се разклоняват на няколко порядъка разклонения, като крайните (обикновено групирани по три) завършват с тънка дръжка и цветен бутон. От бутоните се развиват цветове, а след това плодни зърна. Обикновено в едно съцветие има 200 до 5000 цветни бутона, от които се развиват 50 до 350 зърна.

Цветовете най-често са двуполови, но могат да бъдат и функционално мъжки (с недоразвит плодник) или функционално женски (с недоразвити тичинки и стерилен прашец). Нормалните цветове се състоят от чашка, венче, плодник и тичинки. Чашката е слабо развита, съставена от 5 чашелистчета, сраснали се в тънка зелена ивица. Венчето се състои от 5 венчелистче, сраснали се в горния си край. Тичинките също са 5, съставени от тичинкова дръжка и прашник с две прашникови торбички с прашец. От вътрешната им страна има 5 нектарника, които са жълтеникави и съдържат етерични масла с аромат на резеда. Плодникът е бутилковиден или крушовиден и е съставен от яйчник, стълбче и близалце. Цветовете на лозата се самоопрашват или се опрашват от вятъра.

При цветовете на лозата често се наблюдават различни аномалии, включително разлика в пола на цветове на една и съща лоза. Чести са и различни отклонения в развитието им – източване (съцветието се развива в мустак), изресяване (частично или пълно окапване на цветовете, преди, по време или след цъфтежа), милерандаж или момици (формиране на гроздове с главно дребни безсеменни зърна).

• 
  Образуване на съцветията и цветните бутони
• 
  Пълно обособяване на цветните бутони
• 
  Цъфтеж с напълно развити цветове и ясно видими тичинки

Плодове

След прецъфтяването и образуването на завръзи, съцветията се трансформират в гроздове. Гроздовете се състоят от дръжка, чепка и зърна. Дръжката започва от връзката на грозда с летораста и свършва с първото разклонение на чепката – то представлява мустак, който често пада още преди цъфтежа, но понякога може да се оформи като малък страничен грозд. Чепката има централна ос и странични разклонения (до пети разред), завършващи с дръжчици и ложета, към които са прикрепени отделните зърна.

Зърната са плодовете на лозата – те са прости плодове от категорията ягода, като размерът, формата, цветът и вкусът им варира в зависимост от сорта. Всяко зърно се състои от кожица, месеста част и семена. При узрелите зърна кожицата представлява покрита с восъчен налеп кутикула, съдържаща багрилни и ароматни вещества и танини. Месестата част е съставена от 11 – 16 слоя големи клетки, пълни със сок, съставен от вода, захари, киселини и други вещества. Зърната обикновено съдържат по 1 до 4 семки, но някои сортове са безсеменни.

Семената на лозата са дребни и с крушовидна форма, като в удължения им клюн е разположен зародишът на ново растение. Те са асиметрични – имат гръбна страна с шалаза (връзка на семето с проводящи снопчета, свързващи го с дръжката на зърното) и коремна страна с две надлъжни вдлъбнатини и семенен шев между тях.

• 
  Новообразувани завръзи на зърна
• 
  Зърна с грахов размер
• 
  Затваряне на грозда – зърната се опират едно в друго
• 
  Прошарване – зърната започват да променят цвета си от зелен в цвета на зрялото грозде
• 
  Узряване – зърната са с крайния си цвят и с максимално захарно съдържание

Болести по лозата

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Отглеждане

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Грозде от дива винена лоза вероятно е събирано в продължение на хилядолетия, като то е използвано за храна, а изглежда и за приготвяне на вино. По измененията във формата на семената и тяхното разпространение се съди, че одомашняването на европейската винена лоза става около 4100 до 3000 година пр. Хр., вероятно в Южен Кавказ. Оттам нейното отглеждане се разпространява към Близкия Изток и Средиземноморието още в предисторическата и ранната историческа епоха. Първите писмени свидетелства за грозде и вино са от Епоса за Гилгамеш, съставен през III хилядолетие пр. Хр. в Месопотамия, а след това и в множество древноегипетски текстове, както и в Стария завет.

Известни са около 20000 сорта, в България – около 2000, около 100 от които са местни (аборигенни). Промишлено значение имат 25 – 30 сорта. Гроздето се консумира в прясно състояние, използва се за производство на стафиди, безалкохолни и алкохолни напитки (сокове, компоти, вина и други). Съдържа: вода – 70 – 85%, въглехидрати-15-30%, органични киселини – 0,3 – 1,5%, танини – 0,01 – 0,1%, азотни вещества -0,03 – 0,17%, минерални вещества – 0,3 – 0,5%, витамини A, B1, В2, В6, С и PP. Изискванията към десертните сортове са: големи, рехави и с красива външност гроздове, едри зърна, ярко оцветени и обилно покрити с восъчен налеп; приятен вкус, умерена захарност и освежаваща киселинност. В България промишлени десертни сортове са Болгар, България, Италия, Кардинал, Мискет хамбургски, Супер ран Болгар, Царица на лозята.

Бележки

Цитирани източници

• Катеров, Калю. Практическо лозарство с ампелография. София, Дионис, 2005.
• Batiuk, Stephen D. The fruits of migration: Understanding the 'longue dureé' and the socio-economic relations of the Early Transcaucasian Culture // Journal of Anthropological Archaeology 32 (4). 2013. DOI:10.1016/j.jaa.2013.08.002. p. 449–477. (на английски)
• Charters, Steve. Wine and Society. Routledge, 2006. ISBN 978-1-136-34886-0. (на английски)
• Sancerre, les vins de Sancerre sur les terres du sauvignon blanc // dico-du-vin.com. Dico-du-Vin, 2022. Архивиран от оригинала на 2025-10-25. Посетен на 2025-10-25. (на френски)
• Vitis vinifera // ww2.bgbm.org/_EuroPlusMed. Euro+Med Plantbase Project, 2007. Архивиран от оригинала на 2007-09-28. (на английски)
• Hotz, Robert Lee. Perhaps a Red, 4,100 B.C. // wsj.com. Wall Street Journal, 2011-01-11. Посетен на 2016-08-21. (на английски)
• Netzer, Yishai et al. Hebrew Vine and Wine Terms from Ancient Times to the Present // Judea and Samaria Research Studies 30 (1). 2021. DOI:10.26351/JSRS/30-1/5. p. 127–145. (на английски)
• Owen, James. Earliest Known Winery Found in Armenian Cave // news.nationalgeographic.com. National Geographic News, 2011-01-12. Архивиран от оригинала на 2011-01-12. Посетен на 2019-04-02. (на английски)
• Thurmond, David L. From Vines to Wines in Classical Rome: A Handbook of Viticulture and Oenology in Rome and the Roman West. BRILL, 2016-12-08. ISBN 978-90-04-33459-5. (на английски)
• Wine and Spirits: Understanding Wine Quality. London, Wine & Spirits Education Trust, 2012. ISBN 978-1-905819-15-7. p. 2–5. (на английски)
• 6,000-year-old winery found in Armenian cave // Wired UK, 2011. Архивиран от оригинала на 2015-12-08. Посетен на 2015-11-01. (на английски)